Велинград e спа столицата на Балканите. Всичко за Велинград ще откриете тук - Новини и личности от Велинград, бизнес и туризъм...

За училището- с любов и гордост

25 октомври 2013, Петък | 12:51 | образование

Спомени за ОУ "Христо Ботев"

ОУ

Те са възпитаници на ОУ”Христо Ботев”, Велинград -

Учители, дипломати, летци, лекари, инженери, икономисти, музиканти, честни трудови хора - хора от различни поколения, с различни амбиции, постижения и бъдеще. Но въпреки многото разлики, те са обединени до живот от едно общо начало. Всички те са възпитаници на ОУ „Христо Ботев“.

Това е училището, в което  първо научават за родината, науката, културата, историята и света. Тук се зараждат мечтите за бъдещето, страхът от неуспехите и  стремежът към съвършенство. Тук за пръв път осъзнават, че със знание, труд и упоритост няма невъзможни неща.

          Училището поставя здравата основа, на която се гради животът на неговите възпитаници. Наред с академичната подготовка, то изгражда личностни качества и ценности, които се пренасят в ежедневието и във всеки един успех и желание за развитие.

          ОУ „Христо Ботев“ учи възпитаниците си да бъдат горди личности, полагащи максимални усилия и стремящи се към най-доброто. То създава себеуважение, възпитание и показва пътя към сбъдването и на най-смелите мечти.

          190 години огнище на знание и родолюбие! 190 години градене на характери и достойни граждани на България, Европа и света! 

 

 

190 причини да се гордея, че съм възпитаник на Основно училище „ Христо Ботев“

В училище „ Христо Ботев” са се учили моите родители, техните родители, родителите на техните родители. То е тяхното родно училище и те с гордост и умиление разказват спомени от ученическите си години.

 Днес аз  и сестра ми сме четвъртото поколение от нашето семейство, което учи в училището.

Историята на моето училище е богата - близо два века тук са получили знания, светлина и възпитание хиляди каменчани.

Моето училище е било прозорец към света за много достойни българи,  които са славели и славят името на Велинград – учители, лекари, певци, летци, професори, инженери.

Тук е учила и националната героиня Вела Пеева - Патрон на нашия град, както и други     борци за народни правдини.

   И днес в моето училище с помощта на  моите учители оживяват българските традиции, които ме учат на родолюбие .

Учителите ми дават знания за света- близък и далечен, умения да бъда полезен на себе си и околните, да отделям доброто от злото.

Моите учители ме карат да мечтая и ме учат как да се боря за мечтите си.

Моите учители ме даряват с топлина, сърдечност и ми подават ръка в трудни моменти.

Моите учители възпитават в мене добродетели – трудолюбие и любознателност, стремеж към доброто и красивото, честност, воля и упоритост.

В моето училище се провеждат различни състезания и конкурси, в които участвам. Така аз се чувствам част от един голям колектив и виждам своето място в него.

В моето училище аз открих приятели. Те са до мен и аз им вярвам, крача по-уверено с тях, споделям съкровени желания, а понякога и разочарования.

В моето училище е уютно, с моите учители е вълнуващо, с моите приятели е прекрасно! Това е моят втори дом!

Ето защо аз се гордея, че съм възпитаник  на Основно училище „Христо Ботев”- Велинград !

Емилиян Владимиров Десподски – ученик от VI Бклас

 

Скъп спомен

Непосредствено преди 190-годишнината на моето основно училище, аз се връщам 30 години назад във времето и се потапям в някои от най-ярките ми спомени от онова време. Най-напред в съзнанието ми изплува първата ми класна – г-жа Шуманова, която първа ни отвори вратите към знанието. Спомням си първото състезание, в което участвах и спечелих второ място – състезанието по конструиране в Пазарджик. Спомням си за безбройните интересни часове, разнообразните кръжоци, състезания и олимпиади. Няма да забравя трепетите и емоциите при подготовката на представянето на класа за празника на училището, даже намерихме театрални костюми и изнесохме постановката „Г-жа Министершата“.  Учителите  никога не ни оставяха да скучаем и да се шляем по улиците. Изпълнените със съдържание учебни часове заедно с многото извънкласни занимания ни ангажираха, развиваха нашите умения, учеха на дисциплина и ни помагаха постоянно да допълваме своите познания и представи за заобикалящата ни среда. Правейки първите си стъпки по пътя на моето обучение в  ОУ ”Христо Ботев ”, аз получих стабилна основа за по-нататъшното си личностно усъвършенстване.

доц. д-р Йорданка Тодорова Ямакова , д-р на медицинските науки

 

Моето първо училище

Всяко дете преживява с вълнение първия учебен ден. И до днес помня
дългоочаквания миг, когато училищният звънец удари и за мен, като ученичка в първи
„Г" клас. Черната престилчица с бяла якичка и букет от есенни цветя за класната
учителка - Величка Попова. Със страхопочитание и гордост, че вече съм голяма, се
изкачих по парадното стълбище и навлязох в магията на учението. Всичко беше
толкова вълнуващо - черната дъска, учебници, тетрадки, ченгелчета и букви. И нови
приятелства.

И ето, в пети клас, сякаш всичко започна отначало, но на друго равнище. Нова
класна учителка - Елена Стоянова, нови предмети и по всеки - различен учител.
Магията се завъртя отново с алгебра и геометрия, съчинения и рецитали, посещения в
библиотеката, пътешествия по света с географията, в животинския и растителен свят с
биологията, Възходът на Българската държава по времето на Иван Асен II и Златният
век по времето на Иван Александър, в часовете по история, димящите колбички в
часовете по химия и наелектризираната ебонитова пръчица и уроците по физика.
Екскурзиите, чрез които опознавахме България, духовата музика и лагера в Унгария,
Есперанто, руски, френски - светът се отваряше с всеки нов урок всеповече и повече.
Магия! Искаше ми се да знам всичко и ходех на почти всички кръжоци. Рисуването,
обаче, беше моята стихия. И дори когато написах в разказа си за есента, на класното по
Български език, че някой ден ще стана голяма художничка и ще пресъздавам тези
прекрасни пейзажи в картините си, не подозирах, че детската ми интуиция ме отправя
към един неосъзнат, но сериозен избор, с който животът ми ще се изпълни с изкуство.

Помня добре всеки учител - Верка Гаджева от предучилищната група, класните
ми, които вече споменах, учителят Кръстьо Кръстев, който ни разказваше под нощното
небе за звездите и ни показваше съзвездията, Пейо Делиев по история, Катерина
Коемджиева по български език и литература, Славка Генева и Заварин Маров по
физика, Ганка Димитрова по химия, Иван Сергиев по музика и ръководител на духовия
оркестър, Керана Европова по рисуване, Иван Захов по физическо, Ангел Захов по
трудово и Райна Граданска, майка ми, по биология и география и ръководител на ТНТМ
и зелените патрули. Не мога да опиша с няколко изречения какво са ми дали и колко
голямо влияние са оказали върху моето духовно развитие, нито да им благодаря
подобаващо. Мога да кажа, обаче, че всички те бяха призвани, учители в сърцето и
душата - знаещи, сериозни, изискващи. Учители, които ни познаваха и успяваха да ни
научат.

 

 

Светла Граданска, художник реставратор

 

Сантиментални спомени от първото училище, любимите учители и

камбанния звън

 

С каменското училище „Христо Ботев” е свързана съдбата на три поколения от нашия род. Дядо ми – Димитър Христов Димитров е преподавал в прогимназиалния курс по математика и физика. Дори след пенсионирането си многократно заместваше отсъстващите учители и водеше педантично уроците. Майка ми – Екатерина Димитрова Кадийска, изкара почти целия си преподавателски стаж в училище „Христо Ботев”. Тя бе начална учителка и нейните ученици още си я спомнят. За първи път аз прекрачих училищния праг през есента на 1954 година. В паметта ми са останали много спомени от онези години – учители, отдадени изцяло на професията си, поучителни истории, весели случки, съученици, с които се знаем и до днес.

Първата ми учителка бе другарката Кръстина Джурова. Казвам „другарката” не от пристрастия към официалната комунистическа фразеология от онова време, на която не симпатизирам по никакъв начин, а заради факта, че тези мили на душата и сърцето ми учители завинаги останаха в паметта ми неразривно свързани с почитателното и пълно с чинопочитание и уважение обръщение „другарката” и „другарят”! Другарката Джурова бе и моята първа класна. Тя ни научи нас, първокласниците от 1-ви "а" клас, не само на четмо и писмо, а и на трудолюбие и дисциплина. Имаше изключително благ характер, но въпреки това лесно успяваше да прикове вниманието ни. Децата от съседните паралелки ни завиждаха, че имаме толкова добра учителка. По това време ученическата оценка за учителите се ограничаваше от „другарката Джурова е добра, а другарката Х е лоша” – т.е. по-строга. За наше голямо съжаление в края на втори клас тя се пенсионира. От следващата година ни пое другарката Величка Попова, към която до днес храня най-добри чувства.

Скромна по характер, другарката Попова изпитваше истинска ненавист към предателството и се мъчеше да внуши това на целия ни клас. Стараеше се да ни научи да бъдем честни и искрени в поведението си. Във всеки клас има деца, които се опитват да се харесат на учителите, като злепоставят съучениците си и ги „ковладят”(т.е. „наклепват”) пред тях. И в нашия клас не липсваха такива. Щом звънецът удареше и учителката влезеше в клас, те веднага вдигаха ръка, за да кажат за поредното провинение на техен съученик през междучасието. Другарката Попова бързо ги отучи от този навик. Неотменно нейно правило беше да наказва учениците, които злепоставят другарчетата си. Сигурен съм, че възпитаниците на другарката Попова за цял живот са останали непримирими към грозния акт на предателството към ближния.

В четвърти клас нашият „а” клас бе поет от нова учителка с романтична и нежна душа – другарката Елена Янчева, току що завършила млада хубавица. Сладкодумна и начетена, тя ни научи на много песни, с вълшебен глас ни разказваше красиви и поучителни истории – някои истински, други от художествената литература. От нея получихме изключително ценни наставления за поведението ни в непознатия за нас свят на възрастните, в който ни предстоеше да се влеем след години. Цяла енциклопедия от житейски поуки и много песни, които цял живот ще помним – това бе другарката Янчева.

В средата на миналия век училище „Христо Ботев” делеше днешната си сграда с известния „Горски техникум”, който заемаше помещения основно на първия етаж вдясно и вляво от централния вход. Когато днес минавам покрай сградата на училището ми се струва сякаш си е същата от онова далечно време, въпреки модерната нова мазилка и пластмасовата дограма. Е, разбира се, дворът е многократно разширен за сметка на цял квартал насила съборени хубави къщи с китни дворове нагоре по склона. И до днес не съм сигурен дали това разширение не е било безсмислен акт на показност и суета в годините на ранния социализъм. Може би изпитвам носталгия към стария двор, пълен с деца. Струва ми се, че днешният огромен и пуст двор по-малко подхожда на красивата и достолепна училищна сграда, в която днес видимо има много по-малко деца от онова време. Тогава в училището учеха по над 1000 – 1200 деца от квартал Каменица. Не само класовете бяха многобройни (понякога с 32 – 33 ученика), но и броят на паралелките от съответните класове беше поне 4 – 5. В междучасията, особено в голямото след третия час, целият двор гъмжеше от деца и се изпълваше с неописуем шум. Те минаваха покрай дежурния преподавател, застанал на входната врата, и по внушителното външно стълбище се изсипваха като река на двора. Част от тях тичаха и лудуваха, други бързаха да отидат до външните тоалетни в горния край на двора (тогава в сградата нямаше тоалетни), трети – да хапнат нещо. Най-често учениците си носеха закуска от къщи. Друга възможност за прегладнелите бе лавката на първия етаж вляво или подвижната количка с лакомства на чичката в двора срещу каменното стълбище (ограничен асортимент от сладки неща, семки и фъстъци). В двора имаше две чешми. Голямата, разположена между двата „рога” на външното каменно стълбище, днес е пресъхнала, но преди 50 – 60 години водата шуртеше буйно и всяко дете, идвайки на училище задължително почистваше обувките, си преди да влезе в сградата. Другата, изградена близо до оградата и неофициалния ъглов вход, вече я няма. Масивна, с много кранове и чучури, тя се ползваше активно от децата по време на физкултурните занятия.

През не особено богатите и безгрижни години в средата на миналия век в училището цареше удивителен ред. Явно многобройният учителски състав разполагаше с изпитани средства за овладяване на дисциплината в пренаселените класове. Наказанията за лошо поведение не изключваха нищо, дори издърпване на ухото или въдворяване на ред с дървената учителска показалка. Често пред вратата на класна стая или под големия часовник, висящ на площадката на стълбището, можеше да се види наказан ученик, изгонен от класната стая. Застанал прав и най-често засрамен, на него и през ум не му минаваше да се противопостави на авторитета на учителя. Дисциплината и редът в училището бяха задължителни за всички – като се започне от униформата и приличния външен вид и се стигне до поведението. Внасянето в клас на каквито и да е предмети и играчки, несвързани с обучението, почти винаги водеше до отнемането им от учителя за много дълъг срок от време, най-често до края на учебната година.

Запазил съм чудесни спомени за часовете на открито – те се провеждаха в близката местност Гергьовица, около рушащия се параклис „Св. Георги”. Тогава все още личаха следите от великолепната подова мозайка от дребни разноцветни камъчета. Всички обичахме волните игри на поляната със следи от изоставени гробове с килнати мраморни надгробни плочи и кръстове. Не по-малко обичани от децата бяха периодичните кинопрожекции, които ставаха около обяд – между двете смени. Радостта беше неописуема не само заради предстоящото „кино”, но и поради т. нар. „намалени часове”, в които нямаше време за изпитване.

Тези дни минах край училището в учебен ден, за да върна спомените и да усетя духа на сградата. Направи ми впечатление странната тишина, която цареше тук. Замислих се, че това се дължи не само на силно оредялото детско ято, а и на факта, че училищната камбана е замлъкнала отдавна. Тя все още гордо се издига горе, най-високо, при портрета на патрона Христо Ботев. Вероятно в 21 век, в годините на интернет, джиесеми, компютри и прочее електроника, е пълен анахронизъм да напомняме на учениците с училищната камбана един час преди училище, че е време за ставане и приготвяне, а половин час преди началото на занятията да ги подсетим (а и родителите им!), че е време да тръгват! Убеден съм обаче, че едно сериозно училище със 190 годишна история трябва да пази и продължава традициите! За мен този камбанен звън е част от историята на училището и на Каменица! Може би юбилеят е повод отново да прозвучи гласът на камбаната, призовавала през десетилетията многобройните поколения към просвета.

 

Проф. д-р Димитър Кадийски, доктор на медицинските науки

Възпитаник на ІІІ общообразователно училище „Христо Ботев”, Велинград

Днес- зам.-директор на Института по експериментална морфология, патология и антропология с музей при Българската академия на науките

 

 

Моето училище

 

В годините на османското робство село се родило,

Под удара на ятагана, вярата си не сменило.

Рекло: „На камъни ще станем, но няма да се дадем,

по-добре всинца с достойнство да умрем!”

 

Коравите планинци Камениче го нарекли

и на безсмъртие във вековете го обрекли.

Църквата и книжнината им станали опора,

за тях се борили без страх и без умора

 

Грамотността и знанието  те превърнали в приоритет,

децата им, бъдещото поколение, да върви напред.

Килийно училище през 1823 година с любов основали

Вяра и светите братя Кирил и Методий не предали.

 

Даскалите първи на тях до гроб предани били,

обучавали свойте ученици от зори до тъми.

Давали знания за християнска вяра и наука,

та заветната мечта – свободата да е сполука.

 

Във въстанието Априлско през 1876 година се включили,

но като всички българи – освобождение не получили.

Войските български и руски независимостта на Каменица върнали,

а будните й жители конака – в училище превърнали.

 

На знанието построили светъл храм –

всеки с желание дал своя дан.

Станало то просветен център на Чепинското корито,

бъдещето на децата от бащи и майки било открито.

 

 

Образовани младежи с желание станали учители

и читалище основали, като истински просветители.

Храбри и самоотвержени били,

на смърт се обрекли в освободителните борби.

 

Да са актьори – било им второ призвание,

вярвали, че театърът за живота дава знание.

Представяли на наши и чужди автори пиеси,

на своите съселяни да отговорят на културните интереси.

 

Тесен за науката се оказал малкият храм,

интересът към знанието ставал все по-голям.

През 1933 година сегашното училище открили

и на великия Ботев името дарили.

В негова класна стая Вела е стоела,

с чест и достойнство, като поета, смъртта приела.

 

Сегашните твои ученици

отново са в първите редици,

на олимпиади изявяват своите знания,

непобедими са в градски, областни и републикански състезания.

 

 

Умеят да играят, пеят и танцуват,

зрителите с възхищение и преклонение им се любуват.

От теб, училище, стотици българи са излезли,

в националната ни история – завинаги влезли.

 

Честит юбилей, родно училище,

остани във вековете

на знанието хранилище!

 

Ангелина Колева

Възпитаничка на училището и учителка работила в ОУ „Хр.Ботев”

Коментари

:) :) :)

#1 в Събота, 26 октомври 2013 21:55

Изпратете коментар.

Вашето име (псевдоним):

:):Dlol  :(:<  huh  thumbdownthumbup  c

Вашият имейл:

 Екипът на Градвелин.ком си запазва правото да изтрива коментари по собствена преценка. При неточности в публикациите, моля информирайте ни по скайп или имейл.

 

Тази страница е защитена от Закона за авторско право и сродните му права. Никоя част от тази страница не може да бъде използвана под какъвто и да е начин без изричното, писмено съгласие на авторите.

© 2009-2010 - Gradvelin.com - Велинградска медийна и информационна агенция - Всички права запазени