Борислав Дивизиев

24 февруари 2009, Вторник | 10:06

По своя път, със свои крачки, със свои сили съм вървял

    Интелигентността му, дарбите, невероятният му изказ не биха били така оценени, ако я нямаше тази безкрайна доброта, тази откровеност и това себеуважение, които той притежава. Един човек, който не парадира с това, което е направил, не търси признание, не търси слава, а напротив. Голяма част от живота му е минала под тежката участ да бъде син на човек, обявен за враг на държавата. Баща му, търговец на дървен строителен материал, сам построил къщата във Велинград, в която сега седим и разговаряме с Борислав Дивизиев. Не без гордост нашият събеседник разказва: "Къщата е правена без стомана и бетон и по този начин е получила антиземетръсна устойчивост... Баща ми е подбирал от 10 трупа един, което показва, че дървото е изключително здраво." Болка четем в очите на Борислав Дивизиев. Болка от спомените за онези дни, но и гордост, че е получил от баща си едно възпитание в строг, патриархален, християнски дух: "През целия си живот съм се стремял да служа на тези канони и благодарение на това, въпреки че бях воден в така наречените "и. т. н." - син на засегнат от мероприятията на народната власт, аз успях да се изградя като личност, преди всичко на образованието си".

    Борислав Дивизиев завършва начално и прогимназиално образование във второ основно училище "Неофит Рилски" и Климатичната лъдженска гимназия. През 1951 изкарва двугодишен курс в Шуменския институт за прогимназиални учители - първа група предмети. Там се сближава със секретаря на института, често събеседва с него и много неща научава. След казармата, вече семеен, отива да работи в село Дорково с жена си. "Приеха ме великолепно! Не се интересуваха от лошата ми характеристика като син на народен враг. Това беше времето на необуздан психически и физически тормоз. Бяха писали за мен, че са ме хващали на границата два пъти в опит за бягство, че съм участвал в нелегална група с оглед убиване на влиятелни партизански дейци". Миналото на баща му тегнело над него: "Баща ми го затвориха, пребиха го от бой и след две години, през 1947 год, той умря. Останах сам да се грижа за майка си."

    След Дорково, където изкарва три-четири години, Борислав Дивизиев учителства в ТВУ "Максим Горки" - Ракитово. "Освободи се място в дома за сираци "Братя Маврикови" във Велинград" - продължи да разказва той. "Бях приет там с неохота - народен враг. Работих като универсален възпитател, задължаваха ни да помагаме на учениците по всички дисциплини. В дома за сираци ме издигнаха за проф-председател." Междувременно в периода 1967-1971 год. г-н Дивизиев следва задочно в СУ "Климент Охридски" - българска филология. "Аз сам се изградих като учител, независимо, че бях гонен от властта."

    По-късно се отваря една благоприятна възможност за Борислав Дивизиев: "Покойният Димитър Мечев, с който бяхме добри приятели отиде да работи в Лъджене, а Давид Асьов реши, че единственият, който може да го замести като музикален деятел съм аз." И така - започва да учителства по български език, литература и музика във второ народно основно училище "Неофит Рилски" - Чепино. Много от по-възрастните, а може би и по-млади жители на Велинград със сигурност си спомнят за активната дейност на Борислав Дивизиев за развитието на художествената самодейност в Чепино. Бил е диригент на фолклорния ансамбъл за народни песни и танци "Чепино" при ОНЧ "Св. Св. Кирил и Методий", две години е диригенствал оркестъра от народни инструменти към детския фолклорен ансамбъл "Чепинче", пет години е преподавал в школата по акордеон към читалището. От познанията му, опитът и уменията му на преподавател се ползват 15 години в Климатичната гимназия в Ракитово.

    Последните тридесет години Борислав Дивизиев прекарва в София, където живеят и работят децата му - Татяна и Петьо. Преди пенсионирането си две години работи като асистент в катедра "Етика и естетика" във Висшия Институт "Карл Маркс" в София. С малко шеговит тон той ни каза "Поне ги научих да правят разлика между етика и естетика".

    Мисълта на събеседника ни прескачаше от спомен в спомен, разказа ни и за участието си в бригадирското движение - в 32 ученически и 2 национални бригади. Бил е и редови бригадир, и ръководител, и командир. През есента на 1947 год. е работил с Николай Гяуров и Крум Бояджиев в младежката национална бригада "Георги Димитров" в строежа на линията "Перник-Волуяк". В периода 1945-1947 год., когато се сформират местни бригади в село Чепино, Борислав Дивизиев се включва активно в най-различни дейности: благоустрояване на парка около Клептуза, парка пред Ж.П. гарата; заселяване на голите баири над село Чепино; изграждане на днешния бул. "Съединение" и т.н.

    През 1949 год. е награден с грамота и златна значка за особени заслуги. Местната бригада "Братя Маврикови", която строяла шосето "Лепеница-Качаков чарк" една нощ била нападната от диверсанти и Борислав Дивизиев сам, три часа поддържал стрелбата срещу нападателите и ги принудил да се оттеглят, след като хвърлил две нападателни бомби. През 1986 год., когато се е чествала тържествено 40 годишнината от младежкото бригадирско движение, Борислав Дивизиев е награден с тридневна екскурзия до Унгария и специален възпоменателен медал.

    "Какво да ви кажа - животът ми е толкова богат със своите недъзи, успехи, неуспехи и т.н. Много за него и за времето, в което живях, ще научите от моята селищна монография. Това е един епохален труд, който описва целия ми живот в детайли. Препоръчвам я за настолна книга, но четете, четете, после ще изкажете мнение."

    Разбира се тук няма да ви разказваме за достойнствата на тази книга и изключително богатото й съдържание, защото мнозина от вас вече са я прочели, но това, което искаме да споделим с вас е невероятното усещане от поемата на Борислав Дивизиев "По своя път", защото освен добър учител и краевед, той пише изключително хубави стихове. Поемата, която той ни прочете е започнал през 1948 и завършена 1956. През 1974 год. с нея печели националния литературен конкурс: "Трябваше да стана лауреат на Димитровска награда за поезия, но по политически причини бях лишен от нея и поемата не беше публикувана". След като чухме поемата - замълахме. Мълчахме пред силата на неговото перо. Не намерихме думи да изразим своето възхищение.

   Една умора сякаш ляга и върху раменете на Борислав Дивизиев, една умора от един наситен, интересен следобеден разговор с нас, от едно отприщване на спомени и чуства. Една умора от всичко преживяно и всичко казано.

"...Не мога да изчезна в край - достоен за обител на монаси.
Доволен съм, че тоз раздрънкан автобус тревожно ме отнася.
Към моя праг, към моя дом - орисан на клетви, на любов и на метафори.
Това не е канон, това е смисъл да имаш свои релси и семафори!"

Чуйте Борислав Дивизиев да рецитира част от поемата си:

Изтеглете цялата поема от тук.

Коментари