Сирни Заговезни във Велинград

28 февруари 2010, Неделя | 18:00

   В празничния календар на всеки район се открояват определени празници, отбелязвани с особена тежест. За нашия край един от тези празници е Сирни Заговезни или както тук е известен Заговелки, Прошки. Основен елемент на празника във Велинград са празничните огньове и веселието край тях. Ето защо най-напред ще направим едно въведение с пояснение за включването на огъня в празничната обредност.

   Какво е мястото на огъня в традиционната култура на Европа, България и на Велинград. Ето какво пише за праниците на огъня в страните от стария континент Джеймс Фрейзър в своята известна книга “Златната клонка”:

Огънят в Европа и България

   “От незапомнени времена селяните в Европа са свикнали да палят на определени дни от годината огньове, да танцуват около тях или да ги прескачат... Техният произход трябва да се търси в периода, който далеч предхожда разпространението на християнството. Най-често огньовете се палят през пролетта и около лятното слънцестоене.” (Фрейзър 1984: 754) Първите празнични огньове, които разглежда Фрейзър са тези за Великите пости, период, който е интересен и  на нас.

    И след като разбрахме, че огънят го има отдавна в празничната обредност на цяла Европа, нека се върнем в България. В самото начало на ХХ век – 1908 г., нашият изтъкнат народовед Димитър Маринов пише следното за сирнишките огньове:

   “В Разложко (с. Якоруда и др.) тая вечер се събират момците и отиват в гората, та насичат туфи овина, навързват ги на дълги върлини и отнисат в селото на кръстопътищата. Такива кръстопътища се определят за всяка махала по един... Вечерта като се мръкне, се събират всичките моми и момци от махалата при натрупаната хвойна. Като намерят, че е дошъл моментът, момците запалват копата с хвойна и тя начиня да гори буйно и с буен пламък, който се издига високо. Тоя огън тук се нарича гаро.” (Маринов 1994:700)

    Откривате ли познати моменти в това описание. То е твърде близко до нашата велинградска традиция. В Лъджене, Каменица и Чепино всяка махала някога си е подготвяла своя гаганица или гаро. Нека двете названия не ни объркват - става въпрос за все същия голям огън на Заговелки. Тук е мястото да поясня защо във Велинград се използват две названия. Днес второто от тях – „гаро”, е разпространено в квартал Чепино. От откъса, който цитирах по-горе, се вижда, че това е било характерното название и в Разложко. Многобройните преселници от този район са го наложили като основно за този квартал на Велинград. Докато в Каменица и Лъжене е по-популярно названието „гаганица”. Любопитен факт е, че в описанието на Христо Попконстантинов от 1890 г. се споменава за местността „Гаганица”, което име населението използвало за обозначаване на поляната между двете бани на Чепино. Явно по-късно преселниците от долината на Места използват другото название, а този топоним е забравен.

Традицията във Велинград

    Но да се върнем към традицията. Да видим как тя се е съхранила до днес във Велинград. В следващите редове ще ви разкажа наблюдението на празничния ден, което направихме преди няколко години. Разбира се, първото действие е брането на хвойната за големия огън. В неделната утрин на празничния ден десетки момчета и мъже, се отправят с коли и камиони към планината. Някъде като нов момент се включват и момичета, но това са по-скоро изключения.  В планината за всяка махала и група Горското стопанство е определило мястото, от което ще се бере хвойната. Нашата група се отправи към гората на Чуката. Там имаше представители поне на три махали – от Сярна баня, край пазара и нашите домакини от махалата зад Общината. Сред тях бяха наши стари познати, така че се чувствахме добре дошли да наблюдаваме този момент от подготовката на празника. Най-напред бе запален огъня на бивака, край него винаги имаше дежурен по подръжката му. Ние също се сгрявахме край жаравата.

    С благословия за здраве и да е на хубаво бе отсечен първия клон хвойна. Тя е най-здравото дърво и затова е основният материал за направата на гаганицата – така ни обясниха мъжете. Постепенно те влязоха в ритъм и край пътя израснаха грамади от клони. Най-близките до камиона започнаха да го товарят. А други си припомняха и разказваха за традицията. Някога техните бащи и дядовци са тръгвали с волските впрягове и каруци, днес те – с автомобили, но традицията се е съхранила. Така се е предавала от възрастните на младите – поколение след поколение.

    След като се напълниха камионите, идваше ред за кратката почерпка край огъня, а след нея всички поеха към града. Празничната подготовка навлизаше в нова фаза. Предстоеше изграждането на голямата клада от хвойна. Край нея човек можеше да научи още много за традицията. Някога кладите се издигали по високите места, после слезли към откритите площади и кръстовища.

    Докато ми разказваха какво е традиционното обяснение на сирнишките огньове и къде и как се редят, отново се оформи трапеза. Край нея домакинстваха дежурни, не успяли да се включат в групата брала хвойната. И те бяха запалили огън, черпеха с вино и разказваха спомени за отминали години. Трапезата край гаганицата е неотменима част от традицията на новото време. Там се срещат хората от махалата, говорят си за забързания ден, припомнят си минали истории. Вечерта край трапезата се събират и малки и големи, и мъже и жени.

    В ранния следобяд строежът на гаганицата бързо напредна. Реденето е майсторлък, който също се предава от поколение на поколение. Трябва така да се нареди хвойната, че да не падне когато се запали, пламъка да се издигне нависоко и гаганицата да гори равномерно. Тя трябва да е най-голямата, да даде най-високия пламък и да гори най-дълго. Някога е падало голямо надлъгване – всяка махала е правила малка и голяма клада. С малката подлъгвали другите да запалят своята голяма гаганица.  Така  тяхната горяла по-дълго. Духът на надпреварата се е запазил и до днес. Въпреки, че бяхме в Лъджене и всички наричаха огъня „гаганица”, то не попречи на мъжете да извикат с голяма страст “Нашто гаро най-голямо!” Състезанието между отделните махали е било много сериозно. То е включвало дори и предварителното подпалване на гарото от конкурентите, затова дори и днес след нейното подреждане задължително остава група да я пази. Разбира се, времето на дежурството минава в сладка раздумка. Почерпката също не се подминава.

Запалване на гаганицата

    След кратка следобедна почивка идва ред на главното действие – запалването на гаганицата. Не зная дали предварително си бяха споделили или времето на свечеряване бе подходящо, но за запалването на голяма част от подготвените гаганици в Лъжене бе определен 7 часа. Към 6 и половина хората започнаха да се стичат около натрупаната клада. Появиха се и големи момчета, които разпитваха Кога ще се запали? Сякаш бе възроден онзи дух от миналото на надпревара между отделните махали. А махалата се събираше постепенно, имаше нетърпеливи възгласи да се запали. Изчакваше се определеното време, както и да се съберат всички участвали в направата на гаганицата. И в този случай, както при нейното построяване, имаше определени хора, които знаеха как да я запалят. Ето че дългочаканият миг настъпва – огънят пламва. Той бе съпроводен с вълнения и с много гърмежи.

    С настъпването на здрача се запалиха един след друг всички огньове. Силният вятър издигна пламъци и искри на високо в небето. Според старите народни мъдрости гарото трябва да се издига високо в небесата, за да се докосне до Бога. Неговите искри представляват греховете на хората - волни или неволни. Вечерта на Сирни заговезни Бог Отец отваря сърцето си за хорската изповед и изпращайки Светия дух в огнените езици дава на човеците пречистващо опрощение.

    Кулминацията настъпи край огромния запален огън. Всички са добре дошли край него. Веселието е в разгара си. Духовата музика или оркестъра са нов, но много важен момент. Те са част от надпреварата за най-празничната гаганица. Лъкардиите продължиха и на софрата край огъня – спомените се смесиха с пиперливите вицове и приказки на чаша вино получило призово място в наскоро проведения парад на вината.  

    Както се полага край една от гаганиците гръмна и черешовото топче. Ехтеше музика, а край масите и скарата имаше постоянна опашка. Лееше се червено вино, изви се хоро. По стар обичай хората се прощаваха пред пламъците на големия огън. Както го определи отец Иван, той пречиства душите за предстоящите великденски пости. Най-весело бе за малчуганите, които тичаха наоколо, начерниха се по бузите за здраве и късмет.

    Така бе преди години край всички огньове във Велинград, така е и днес. И тази година грейналите огньове изгориха лошото, прогониха злите сили, и отпразнуваха началото на Великденските пости.

Една забравена традиция

   А сега ми се иска да си поговорим за един отпаднал елемент от празника във Велинград – маскарадните игри. Имало ли ги е някога тук бабугерите, старците на Сирни Заговезни?  Какво са представлявали тези маскирани участници? Да, имало ги е. В Каменица се наричали карнавале. Веселието продължава след събирането край гаганицата.

    Ето как ни го разказа преди много години баба Цвета Синапова:  „Правеа се "карнавале" . Тури чорап, ша са нацапа, палтото наобратно. По къщите одат. Кой стотинки, кой питка ша им даде.”

    По същият начин го описва в своите спомени и Люба Шопова: „Карнавали” предрешени и маскирани ходят по роднини и комшии, с престорени гласове или не говорят, само с мимики и жестове поздравяват стопаните. Те ги даряват с пари или храна. Ако разпознаят „карнавалите”, те свалят маските нахлупени на лицето (чорапи) и искат прошка.”
Защо при нас се губи и забравя този толкова атрактивен момент от Заговелки и Прошки. Преди 20 години проблясна инициативата на училището и читалището в Каменица за възраждане му. Но си остана само като добро пожелание. В други райони на страната тези традиционни елементи от празниците са се възродили и заели подобаващо им се атрактивно място.

Фестивал на маскарадните игри във Велинград?

    През последния месец участвах в два фестивала на маскарадните игри – най-големият за страната в Перник и един много симпатичен, макар и не толкова мащабен – в Раковски. И ако този в Перник има своята вече почти петдесет годишна история, то този в Раковски прохожда едва преди десет години, а от седем е международен и влиза в списъка на фестивалните градове на България и Европа.

В Перник се проведе Кръгла маса на тема – Маскарадните игри и културният туризъм, много интересна и актуална за Велинград тема. При обсъждането й се откроиха няколко интересни за мен констатации. Възстановяването на традициите в повечето места са станали така мащабни и са прераснали във фестивали през последните десет до три години.

    Така стигаме до въпросът, който повдигнах там при разискванията и който поставям на обсъждане тук. Не можем ли да възродим традицията, да я разширим и да проведем свой фест на маскарадните игри и във Велинград?

Георги Куманов
Етнолог към Исторически музей Велинград

Коментари